За страната

България се намира на Балканския полуостров. Може и да прозвучи нескромно, но тук си имаме от всичко – и планини, и равнини, и море. България е и най–старата държава в Европа, която не е променяла името си. Именно заради своята уникалност, тя е идеален избор за вашата следваща дестинация!

Географско положение

България се намира по-близо до Екватора, отколкото до полюса. Тя попада в южната част на умерения климатичен пояс с влияние на субтропика. Положението й на прехода между два климатични пояса се отразява върху климата, почвите, растителността и животинския свят. Всички те се характеризират с много голямо разнообразие. Астрономическото географско положение обуславя и сравнително големия ъгъл на падане на слънчевите лъчи, което определя страната ни като слънчева.

История

Територията на България е обитавана от най-дълбока древност. Свидетелства за това са многобройните селищни и надгробни могили. Земите на днешна България са люлка на някои от най-ранните цивилизации в Европа – разкопките край Оходен (Врачанско), могилата до село Юнаците (край Пазарджик) и най-старото открито обработено злато, открито в халколитния некропол край Варна, са свидетелства за това. От епохата на Древна Тракия сме наследили ценни културни паметници – гробници (Казанлъшка, Александровска, Свещарска и др.), съкровища (Панагюрско, Рогозенско, Вълчитрънско и др.), светилища и храмове (Перперикон, Старосел, Кози грамади, Бегликташ и др.).

Природа

Територията на България се отличава с разнообразен релеф, който съчетава низини, равнини, хълмисти и платовидни земи, речни долини, котловини и разнообразни по височина планини. Около 70% от територията на страната е заета с равнинни и хълмисти земи, а 30% – с планини. Средната надморска височина на територията на страната е 467 м, която като цяло се понижава от юг на север и от запад на изток.

Забележителности

Страната ни може да се похвали с невероятно природно и историческо богатство – от високи планински върхове и ледникови езера, през плодородни долини и низини, до пясъчни плажни ивици и топло море...

Белоградчишки скали

(Северозападна България)

Седемте Рилски езера

(Северозападна част на Рила планина)

Крепостта Царевец

(Северна България)

Нос Калиакра

(Североизточна България)

Пещера Магура

(Северозападна България)

Паметник на свободата на връх Шипка

(Централна България)

Античен театър (Пловдив)

(Южна България)

Дворецът в Балчик

(Североизточна България)

Казанлъшка гробница

(Централна България)

Мадарският конник

(Североизточна България)

Асенова крепост

(Южна България)

Пещера "Проходна"

(Централна Северна България)

Обичаи и традиции

Българският календар има голямо разнообразие от празници, обичаи и обреди. В тях виждаме богатството на нашата народна култура, съчетаваща древни традиции и вярвания. В миналото българите са познавали много добре всички празници, знаели са с голяма точност кога и в кой ден се пада известен празник, колко дни, седмици или месеци има от един празник до друг.

Официалното часово време в България е източноевропейско, което е с два часа напред от времето по Гринуич. Влияние върху територията на страната оказват Черно море и Средиземно море. Влиянието на Средиземно море е определящо за формиране на климата в южните части на страната. Влиянието на Черно море е осезаемо в ивица с ширина около 40 км от брега. Това влияние определя специфичния черноморски климат, разнообразната флора и фауна. Река Дунав има значение за страната с водните ресурси и богатото видово разнообразие. Благоприятното природно географско положение на България създава отлични предпоставки за развитието на туризма.

България се явява транспортен кръстопът и транзитна територия между Западна Европа, Близкия и Средния изток и Средиземноморието. През България преминават редица от главните общоевропейски транспортни коридори. По тези транспортни коридори преминават международните магистрали от Западна и Централна Европа (през Белград – София – Свиленград) за Близкия и Средния изток (с клон до Багдад и Басра на Персийския залив); от Балтийско море (през Москва – Киев – Букурещ – Русе – Стара Загора – Солун) за Егейско море и за Адриатическо море (София – Скопие – Драч). С важно транспортно значение е пътят Кюстенджа – Варна – Бургас – Царево – Малко Търново – Истанбул. В трансевропейската мрежа България е свързана и чрез отсечките Берлин – Прага – Будапеща – София – Солун и Истанбул и отсечката Дуръс – Тирана – Скопие – София – Варна и Бургас. Основните транспортни направления, пресичащи страната, се дублират с железопътни линии. Освен това широкият излаз на България на Черно море я свързва с всички причерноморски страни. То предлага изключителни възможности за развитие на транспортната и товаро-разтоварната дейност чрез големите заливи – Бургаски и Варненски. Чрез река Дунав страната се свързва с транспортния коридор Рейн – Майн – Дунав и с вътрешната мрежа от водни пътища на Западна Европа.

Културните взаимодействия между траките и елинската цивилизация са особено активни. В периода VI-II век пр. Хр. в Тракия, Мизия и по бреговете на Черно море са основани множество градове, които стават проводници на гръцкото културно влияние. В средата на І в. сл. Хр. всички българските земи стават част от Римската империя. От този период са съхранени много архитектурни и археологически паметници – Античният театър и Римският стадион в Пловдив, останките от римските градове Улпия Ескус, Нове, Никополис ад Иструм, Никополис ад Нестум, Августа Траяна, Абритус и др.

След разпадането на Римската империя днешните български земи са част от Източната римска империя, наречена по-късно от историците Византия. През втората половина на VII в. на територията на днешна Североизточна България се заселват прабългарите. В съюз със славяните те образуват българската държава, призната от Византия през 681 г. Начело на държавата застава водачът на прабългарите – хан Аспарух, а за столица е обявен град Плиска.

При управлението на хан Крум (803-814) България граничи на запад с империята на Карл Велики, а на изток българските войски достигат стените на столицата на Византия – Константинопол. През 864 г., по време на управлението на княз Борис I (852-889), българите приемат християнството като официална религия и България става една от най-старите християнски държави в Европа.

В края на ІХ век братята Кирил и Методий създават и разпространяват славянската азбука. Охрид и Велики Преслав стават центрове на българската и на славянската култура. От България славянската писменост се разпространява и в други славянски страни. И днес страни като Русия, Сърбия, Украйна, Македония и Беларус използват кирилицата, чиито правописни норми са създадени от учениците на Кирил и Методий и техните последователи в българската столица Преслав. Управлението на цар Симеон І (893 – 927) е известно като “Златния век на българската култура”, а границите на страната по това време достигат до Черно море, Бяло море и Адриатическо море.

В началото на XVIII в. започва Българското възраждане. Утвърждават се българската църква, просвета и култура. Началото на организираното националноосвободително движение за отхвърляне на османското господство се свързва с делото на Георги Раковски (1821-1867). Основни фигури в освободителното движение са Васил Левски (1837-1873), Любен Каравелов (1834-1879), Христо Ботев (1848-1876) и други.

През 1876 г. избухва Априлското въстание – най-мащабният и организиран опит за освобождение от османското господство. Въстанието е потушено с нечувана жестокост, но поставя българския национален въпрос в центъра на международния политически живот.

В централната част на страната е разположена Стара планина с най-висок връх Ботев (2376 м). От юг на север западната й част се пресича от р. Искър, като образува живописен пролом, дълъг над 70 км. На север от Стара планина се простира Предбалканът. На територията му са широко разпространени карстовите форми на релефа. Най-високият връх е Васильов (1490 м).

На юг от Стара планина се намират Задбалканските котловини и Средногорието. Най-обширна от Задбалканските котловини е Софийската, в която е разположена и българската столица – гр. София. Планините в Средногорието са Завалско-Планска планинска редица, Ихтиманско Средногорие, Същинска Средна гора, Сърнена гора.

Между Предбалкана и р. Дунав е разположена Дунавската равнина с площ от около 31 хил. км2. В източната й част се издигат редица плата – Добруджанско, Провадийско, Лилякско, Шуменско и др. На север се намират Крайдунавските низини, които обхващат терасите на р. Дунав.

На юг от столицата София се издига планината Витоша с най-висок връх – Черни връх (2290 м). Краището се намира в средната част на Западна България. Там се редуват ниски и средновисоки планини като Руй, Милевска, Земенска, Конявска, Верила и др. На запад от долината на р. Струма и на юг от Краището се простира Осогово-Беласишката планинска група, включваща планините Осоговска (в. Руен, 2251 м), Влахинска, Малешевска, Огражден и Беласица (в. Радомир 2029 м).

Най-високите български планини Рила и Пирин са разположени на изток от долината на р. Струма. Средната надморска височина на планините е 1258 м, а 60% от площта им е с надморска височина над 1000 м. В Рила се издигат 31 върха с височина над 2600 м. Там се намира и първенецът на Балканския полуостров – в. Мусала (2925 м).

България разполага с различни полезни изкопаеми. Според Националния баланс на запасите и ресурсите на находищата на подземни богатства на Република България в страната са регистрирани находища на 163 вида полезни изкопаеми, от които 7 вида горивно-енергийни ресурси, 14 вида рудни полезни изкопаеми, 75 вида неметални полезни изкопаеми и 67 вида скално-облицовъчни и строителни материали.

По биологично разнообразие България е на второ място в Европа. Растенията наброяват над 12 360 вида, като от тях 3700 вида са висши. В Червената книга на България са включени 763 вида. Като лечебни са регистрирани около 750 растения, като 70% от тях представляват стопански ценни видове и страната изнася около 15 хил. тона билки годишно. Горският фонд възлиза на около 4.0 млн. ха.

В България са разпространени 27 хил. вида представители на безгръбначната фауна, а гръбначните са представени от над 750 вида, от които 397 вида птици, 207 сладководни и черноморски вида риби, 94 вида бозайници, 52 вида земноводни и влечуги. В страната се обособяват седем зоогеографски района. Четири се включват в Средиземноморската подобласт, а три в Евросибирската подобласт.

Цветница е подвижен християнски религиозен и народен празник. Нарича се още Връбница, Цветна неделя, Вая (Вайя), Куклинден или Палмова неделя (в западните църкви). Пада се в неделята след Лазаровден.

Християнската църква чества влизането на Исус Христос в Йерусалим. В този ден се отслужва молитва и се благославят върбови клонки, които се раздават на вярващите и всеки ги отнася в дома си за здраве. Сплита се венче от осветената в църквата върба и то се окичва на портата. Върбовите клонки символизират палмовите, с които Исус Христос е бил посрещнат в Йерусалим.

На народния празник Връбница се провежда един важен за момичетата обред, наречен Кумичене.В обредът участват всички моми, които са лазарували на предишния ден. Те се събират заедно на едно място и тръгват към реката, защото кумиченето се провежда само на река. Понякога близо до селото няма река, но колкото и далеч да е реката, момите трябва да отидат до нея.Кумиченето става с кукла под формата на обреден хляб или с венец от върба. Има и още един вариант, който се прави много рядко – с ладийки (лодки) от папур.

Всяка мома, която има “да се кумичи”, трябва да е приготвила специален хляб за случая. Този хляб се нарича кукла, а в някои краища на страната се казва кравай или колак. Всяка мома отива на реката с този хляб, увит в чист месал (кърпа, с която се завива тестото, за да втаса). Избира се място, където водата тече по-тихо. Там всички девойки със своите бритвички (ножчета) изрязват тънки залъци от хлябовете си. Тези залъци се поставят на късо, плоско дърво (бухалка). Когато всички залъци са наредени, една от момите натиска бухалката, за да потъне в реката и залъците да заплават. В други райони на страната обичая се провежда с венчета от върба, като всяка мома е оплита предварително свое венче. Когато всички моми се наредят покрай реката, пускат едновременно венчетата, за да се понесат по течението.

Народното вярване утвърждава, че този ден се празнува в чест на нивите, пасбищата и гората. Лазаровден или Лазарница е християнски празник, посветен на Възкресението на Лазара. Същевременно с това се изпълнява народен обреден обичай – Лазаруване. Празникът се отбелязва в съботата на шестата седмица от Великия пост и осем дни преди Великден.

Народна повеля гласи, че Лазар е заповедник на горите и шумаците. Той чисти и треби горите, за да правят хората ниви. Лазар има в ръцете си балтия (брадва), с която сече гората, шумака и прави орници. Ето защо този ден се казва още и Лазар.Лазар от древноеврейски произход означава “Бог помага”. Името е символ на здраве и дълголетие.

Лазарките не са просто неженени жени, а са девойки, които встъпват в моминство. Прието е, че една мома ходи само веднъж да лазарува.Бъдещите лазарки, се събират по-отрано, още преди постите, и започват да се приготвят за лазаруването, т.е. учат песните, които трябва да пеят. Тези песни ги учат от по-старите, било моми или вече булки, които са ходили “на Лазар”.Броят на лазарките не е ограничен, но ако в селото броят им е голям, те се делят по махали. Всяка група ходи в отредена махала, защото в една къща два пъти не трябва да се лазарува.

В деня на празника две моми носят кошници за яйца, защото лазарките се даряват само с бели яйца. Други две носят криваци (дебели тояги) – символично по този начин играят мъжка роля. Случва се едната да носи кривак, а другата балтия (брадва) и тя се нарича Лазарова булка.

Сурва представлява ергенски маскараден обред, изпълняван на 13 и 14 януари в Пернишко. Основното действащо лице е многобройната група мъже с маски и звънци, придвижваща се със специфична ритмична стъпка. С обредното шествие маскираните мъже прогонват „нечистите сили“, които идват от света на мъртвите и могат да навредят на човек. Характерното тук е разиграването на ритуална сватба, а основните моменти са два: обхождането на селището, посещението на всяка къща поотделно и колективната игра на селския площад.

По традиция в нощта преди Сурваки се нарежда празнична трапеза, около която се събира цялото семейство. Ястията в общи линии повтарят тези, които се слагат на бъднивечерската трапеза, но има и съществени отлики. Задължителните ястия, които трябва да присъстват са баница и/или погача и свинско месо.

Баницата, наричана още млин (Източна България); плакия, плакя (Еленско), зелник (Кюстендилско), булгурник (Хасковско) и др., е основното ястие, присъстващо на трапезата. В различните краища на България се приготвя по различен начин, но навсякъде в нея се поставят дрянови клончета с пъпки, като всяко от тях се нарича напр. за здраве, късмет, плодородие и т.н. и според това на кого кое се е паднало, се гадае за състоянието му през идущата година. В Ловешко преди разчупването на баницата, стопанинът я вдига високо над главата си, за да станат високи посевите, а дряновите клончета се хвърлят в храната на добитъка. В Странджа в средата на баницата се поставя дряново клонче, на което с червен конец е привързана сребърна пара, която е късметът на къщата, а в Добруджа клончета-късмети се наричат и на мързела.

Схващането за празника като начало на новата календарна година, обуславя и повсеместно разпространените на гадания, свързани със здравето и благополучието на членовете на семейството, добитъка, плодородието и др. Широко разпространена е практиката в огнището да се хвърлят дрянови пъпки, наречени на член от семейството, като се следи коя ще подскочи и ще се разпукне – смята се, че този човек ще бъде здрав през годината. В Пловдивско, Предбалкана и другаде, в 12 люспи от кромид лук, наредени край огнището се посипва малко сол, като всяка люспа е наречена на определен месец от годината. На сутринта се гледа в коя люспа солта се е стопила, като според вярването това означава, че този месец ще е дъждовен. В Сакар край огнището се поставят три въглена, наречени на различни земеделски култури и според това кой въглен ще изгасне най-късно, се гадае коя култура ще даде най-много добив.

Великден е един от най-святите християнски празници. Свързан е с не малко традиции, които вече сме приели като част от сакралбността на този ден.Великден се празнува три дни, а подготовката за честването му започва в седмицата преди Великден, наричана Страстна седмица.

Според християнските предания, когато Мария Магдалена отишла в Рим да се срещне с римския император, тя му подарила яйце, което било обагрено в червено, символ на кръвта на Христос. От тогава навлязъл обичаят християните да си подаряват боядисани в червено яйца на Великден. Постепенно започнали да се използват и други цветове.

Великденските яйца се боядисват обикновено на Велики Четвъртък, или в съботата преди Великден. С първото, боядисано в червено яйце, се рисува кръст по челата на децата, за да са здрави и румени през годината. Това яйце се слага пред домашната икона, заравя се в средата на градината или се пази някъде в дома до следващия Великден. След точно една година се чупи и ако се е запазило, а не е развалено, тогава домът ще се радва на радости и благополучие през идната година. Яйцето не се изхвърля, а се зарява някъде близо до дома.

Боренето с яйца е основен момент в българската великденска традиция. В “чукането с яйца” всеки преживява символична борба за победа и ритуал за здраве през цялата година. Всички се „чукат“ с червени и шарени яйца. Това се прави за здраве. Който излезе с най-здравото яйце, т.е. бореца, ще се радва на много щастие, сполуки и отлично здраве.

Вечерта преди полунощ в събота се отслужва тържествено богослужение, като точно в полунощ свещеникът обявява Възкресението с думите „Христос Воскресе“. При обявяването на Възкресението, свещеникът изнася запалена свещ, от която всички присъстващи палят своите свещи, които носят по домовете си.

Твърди се че всяка година българските владици носят свещен огън от Божи гроб. Това е огънят, който се самозаплава в храма там. В началото няма топлина в, но след като погори малко, става истински топъл огън. Този свят огън се разнася по всички църкви и точно в 12, след като приключи тържествената церемония, попът изнася свещ, запалена с този огън. Всеки може да си вземе частичка от него. Със запалента свещ, църквата се обикаля три пъти за здраве и щастие. След като човек се прибере в дома си, със същата свещ в ръка се обикалят всички стаи, с молитва към Господ да пази този дом. Накрая свещичката се прикрепя пред прага на вратата и там изгаря.

Сурвакането е традиционен български обичай, който се изпълнява в първия ден от новата година – Васильовден.Изпълнява се със сурвачка, която се прави от дрянова клонка или друго плодно дръвче.

Обичаят се състои в обредното обхождане на определена територия (махала, квартал, най-често цялото селище) от група сурвакари – деца на възраст 4 – 12 години или ергени. Тези сурвакари обикалят от къща на къща, влизайки в домовете, където сурвакат членовете от семейството, добитъка, някъде хамбарите, оборите и т. н., произнасяйки благопожелания за здраве и плодородие.

Сурвакането започва от най-възрастния- децата сурвакари потупват със сурвачката по гърба с отмерени равномерни удари и изричат сурвакарска благословия:
„Сурва, сурва година,
весела година!
Едър клас на нива,
голям грозд на лоза,
жълт мамул на леса,
пълна къща с коприна,
червена ябълка в градина,
живо-здраво до година,
до година, до амина! „
След това домакините ги даряват с пари, плодове, орехи, сушени плодове и малки подаръци.

След приключване на сурвакането, сурвачките се оставят на място, където не могат да бъдат достигнати от човешка ръка – хвърлят се на високо дърво, на покрив, в река и т. н.

Когато приключат със сурвакането, ергените си устройват угощение със събраните продукти, като нерядко ги продават и си устройват веселба със спечелените пари.

Първите три дни от Малък Сечко (февруари) българите наричат Трифонци. Православната църква е посветила първи февруари на св. вмч. Трифон, който заради вярата си в Христа бил подложен на жестоки мъчения и посечен с меч през 248 г. Народът ни много почита Първия Трифонец и го нарича Трифоновден, Трифон Зарезан, Трихун, Трифон пияница. Лозарите, винарите, кръчмарите и градинарите приемат св. Трифон за свой покровител и за пазител на лозята, защото приблизително по това време през годината започва резитбата на лозята. Светецът често е изобразяван на иконите с косер в ръка.

Основният обичай, изпълняван на този ден, е ритуалното зарязване, загробване на лозята. Обичаят подсеща за идващата пролет и началото на селскостопанската година. Обредното зарязването на лозята се извършва предимно от мъже лозари. В Югозападна България в обичая участват и жени, моми и ергени. Още рано сутринта стопанката омесва и изпича пресен хляб, украсен пластично с тесто. Най-често се изобразяват лозници с гроздове. Приготвят и кокошка пълнена с ориз или булгур и заедно с питата, бъклица с вино и шише светена вода ги слагат в нова шарена торба. След празничната църковна служба мъжете лозари взимат торбата и заедно със свирачите се отправят към лозята. Там всеки се прекръства три пъти в посока към изгрева на слънцето и отрязва с косера няколко пръчки от три корена. После полива отрязаното място с вино и светена вода и го поръсва с пепел, запазена от Бъдни вечер, с пожелание да се роди много грозде. Докато извършва зарязването, лозарят изрича благословия за богата реколта. Отрязаните пръчки завиват на венчета, които слагат на калпаците си, на бъклиците или ги премятат през рамо, а после вкъщи ги поставят под домашната икона.

На този ден се правят и гадания за характера на времето и за реколтата. Вярва се, че ако на първи февруари вали сняг „на парцали”, то пролетта ще е дъждовна, пчелите ще се роят и годината ще е плодородна. Традиционната храна за Трифоновден включва прясна пита, дипла пита, варена кокошка, пържени яйца. Имен ден имат Трифон, Трифонка, Лозан, Лозка. В последните години традицията по зарязване на лозята на Трифоновден се възобнови и този празник отново е много почитан, придружен с веселие и богати трапези, на които неотменно присъства доброто вино.

Много народни обичаи са свързани с вярата в гадаенето. Да надникне в плановете на съдбата, е желание на човека от древни времена и всички народи имат своите поверия, свързани с тях обреди, които се изпълняват стриктно на определени дати.

В българската традиция такъв празник е ладуването. Той е познат още отпреди времето на Освобождението. Извършва се няколко пъти в годината, на определени празници – около Нова година, на Гергьовден, на Еньовден и на Лазарица.

Ладуването е празник само на момичетата. На него се отдава почит към богинята на любовта и семейното щастие в славянската митология – Лада. Гадаенето е свързано с предстоящата на момите любов и женитба. Названието на самия празник идва от многократно повтаряното обръщение към богинята: Ой, Ладо, Ладо, момиче младо!

Новогодишното ладуване се изпълнява на 27 декември, Стефановден, или на 1 януари. Подготовката за празника започва един ден по-рано. Едно от младите момичета донася в нов бял котел вода, която се нарича мълчана, защото докато момичето я налива от герана и я пренася до мястото, където ще се извърши обредът, не говори.

Момите, които са вече за женене, се събират в някоя къща, където се носи и котелът, и всяка от тях оставя пръстена си, или друг предмет – гривна, обица или друг накит, заедно с китката си в котела с мълчаната вода. В него хвърлят и малко ечемик. Пред нощта този котел се оставя покрит с червено було под розовия храст в градината или друго цвете, да гледа звездите и да събере от тяхната сила.

На сутринта момите се събират около котела и една от тях, или по-малко момиче, облечено като булка и със завързани очи, вади една по една китките с пръстените, а в това време останалите моми пеят ладанки – кратки заклинателни песнички, с които припяват какъв ще бъде женихът на момата, чийто пръстен е изваден от мълчаната вода.

Всяка от момите си взима и малко ечемик от котлето и го слага вечерта под възглавницата си. Вярването гласи, че момъкът, когото сънува през нощта, ще е бъдещият жених.

Ако водата в котлето е замръзнала през нощта, поверието на ладуване гласи, че годината ще е здрава, добра и плодородна. Накрая празникът завършва с общо хоро.

Св. Николай е един от най-почитаните християнски светци. Покровител е на моряците и рибарите, морските специалисти (капитани, инженери, докери, боцмани и др.), банките и банкерите.

Според народните вярвания светецът причинява бурите и ураганите в морето, и затова на Никулден всички гемии спират да се движат. Подрежда се празнична трапеза, на която задължително се поднася специално ястие – рибник, приготвено от прясна риба, най-често шаран, като курбан за преживяно нещастие, избегната беда или просто за здраве и благополучие на къщата.

На Никулден завършва и сезонът на есенния риболов, който се отбелязва с угощение и почерпка от рибарите и търговците на риба. На този ден става разделянето на спечеленото през сезона. Поверието гласи, че когато се прави нова лодка, в нея трябва да се вгради икона на Св. Николай. Вярва се, че тя пази лодката от бурите и ветровете. С иконата на светеца жените на рибарите излизали при морска буря на брега и я потапяли до три пъти във водата, като заклинание да се върнат мъжете им живи и здрави.